Последна промяна:
24.04.2007 10:15
Скъпи слушателю,
Преди да се заслушаш в увлекателния разказ за живота на един от забележителните българи в историята ни, позволи ни да споделим с тебе някои чувства, вълнували ни от дълго време…
В българската история, особено напоследък, като че ли преобладава горестното осъзнаване на това как от една пропаст народът ни влита в нова, още по-мрачна бездна от човешка и нечовешка кривда, зло, подлост, коварство и смразяващи духа ни низости… Но от всичко най-тягостна е не толкоз сегашната ни участ, колкото мисълта, че ето, имало е по тая земя нявга българи над българите — рицари на чистите нрави и смели поборници на правдата и истината, — каквито вече не се раждат. Сега сякаш, сурнати към неизследимите мрачини на неизвестна бъднина, ние сме изоставени, стъпкани и изритани вън от историята.
Погледът на мнозина се влече назад и това е естествено: заслушайте се в ония песни за вехти войводи, гдето е изплакана българската мъка. Те ни спомнят тъкмо онова, което е духовната сърцевина на предстоящия разказ: стремежът към правдата… Ала ъгълът, под който сладкодумният Хайтов гледа към тая — както той я нарича — „пуста опустяла правда”, е повлиян от времето, в което писателят е създал своето произведение.
В топлосърдечното повествование сякаш съвсем бегло е досегнато нещо, което не може да не удиви вярващото сърце на православния читател: вечнобдящия Божий промисъл, тъй осезаем всеки миг в живота на благородния хайдутин, който го и извежда из най-невероятни опасности и мъчнотии. Тези т. нар. „случайности” изпълват речи-кажи целия живот на капитан Петко войвода, от турско до следосвобожденско време.
В душата на капитан Петко сякаш са събрани накуп съществените български добродетели от онова време — душевните съкровища, които не след дълго започват да се губят от недрата на народния ни дух — там е любовта към онеправданите и то любов нескована от оная пристрастеност към собствената народност, която по-сетне се изражда в необуздан, нехристиянски национализъм; там е оная пословична българска скромност, примиреност със собственото тегло и непримиримост с чуждото, с кривдата въобще; там е жарката щедрост да раздаваш себе си на ближните си докрай; там е гостолюбието, там е смелостта да говориш истината и да служиш на правдата дори когато всички, целият свят я е загърбил и се е възправил грозно срещу тебе; там е доблестта да не отстъпваш от тая правда, дори когато ти се чини, че истината е вече погълната от лъжата, разкъсана е от нея, сдъвкана е и изплюта под вид на хиляди кривди-джуджета, всяка от които мами: „Аз съм! Аз съм!” Там е старославното българско целомъдрие, което е белег на цялото наше доосвобожденско общество; там е забравената днес вярност на сърцето към другар, съпруг и сънародник; там е несломимата честност, която никога през живота на капитан Петко не му е позволявала да лъже и криви съвестта си; там е великодушието да прощаваш на враговете си, което извиква възхищение у самите турски душмани на хайдутина, и недоумение у новите българи, наплодили се подир Освобождението; там е българското търпение, благодарение на което войводата преодолява всички удари, допуснати върху него от Божия спасителен промисъл; там е, най-сетне и това, което Хайтов не посмява сякаш да промълви — неоценимото богатство на православната Христова вяра, заради която българинът — по думите на търновския митрополит Климент — не прежалваше нито имот, нито живот.
В известен смисъл животописът на капитан Петко войвода представлява сбит очерк за духовните съдбини на България до и след Освобождението, та до наши дни; той започва със светъл устрем към свободата, за да завърши с погрома, който — през три национални катастрофи — додимява днес. Сблъскват се две Българии — стара и модерна. Сблъскват се два светогледа — традиционният, свидно лелеещ духовната приемственост, и революционният, разрушаващ вехтото в името на нещо „ново” и все по-„ново”. Разрушаването на патриархално-християнска България във вихъра на политическите борби и войните, пoтресът от крах подир крах, унинието от разсипването на идеал подир идеал — колцина имат духовни сили да опазят духовно-нравствените си устои през туй разглобно време? Малцина, като капитан Петко войвода, но все пак ги има. И човешката история се съхранява именно благодарение на такива неподатливи на „ветровете на времената” души, които с духовната си извисеност вдъхновяват и извличат из калта на малодушието и дребните сметки слабите души на немалко българи.
Съсипаният от кривдата и подлостите на политиканското си съвремие войвода преди смъртта си се е усмихнал. И тая усмивка е застинала на устните му в самия му смъртен час. Нея той е изпратил сякаш на всички свои потомци, за да ни зарадва и утеши с това, че всяка кривда и мъка в живота ни, по Божията милост, са все за добро — за единственото истинско и нелицемерно добро, идещо от щедрия Добродател Бога. Че чрез тях нашият общ небесен Отец ни очиства от собствената ни кривда, мерзост и греховност. Че за честния труженик на истината и правдата следва да очакваме отплата не на тоя, а на идещия Божий свят, гдето царува правдата и само правдата!
Милостивият наш Бог да дарува вечен покой и небесното Си царство на достойния християнин и мъченик на българската свобода, капитан Петко войвода.
А на тебе, обични слушателю, желаем приятни мигове с благородната и светла личност на незабравимия войвода!
© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]